Кладнишки манастир „Свети Николай Мириклийски- Чудотворец”
Кладнишкият манастир е български манастир, паметник на културата, разположен в западните склонове на планината Витоша, на около 1 км. Извисява се на едно възвишение между две реки на около 1200м. надморска височина. На запад от двора на манастира се разкрива прекрасна гледка към цялото Пернишко поле.
Пътят до манастира е павиран и е достъпен целогодишно, наблизо (1-2 километра по-нагоре по пътя) се намира хижа “Селимица”.
В миналото Кладнишкият манастир “Св. Николай” е бил част от Софийското светогорие, основан е по време на Второто българско царство (XII-XIV в.). Над обителта се намират останките на древна крепост-градище, която тогава е включвала земите на манастира и е била владяна от местен болярин. Крепостта се е намирала на върха “Градището”, а болярските имоти включвали днешните села Владая, Мърчаево, Кладница, Сръбски Самоков (Попово) и Крапец. Във вътрешността на крепостта е имало две църкви – в долната част се е намирала църквата “Св. Никола”, която именно е част от днешния Кладнишки манастир, а в горната – “Св. Петка”, чийто развалини се стояли допреди 20-30 години. При завземането на крепостта от турците са изклани всички нейни обитатели, а сградите ведно с църквите са били изгорени. Въпреки това, местни хора запазили спомена през вековете и продължили да идват в местността и да се молят.
През 1830г. възрастен човек от село Мърчаево, Спас Бурнов, сънувал, че трябва да обнови този манастир. Изпратен от местните хора като част от делегация с искане за отмяна на тежък данък до султана в Цариград, дядо Спас Бурнов успял да издейства съгласието на султана и ферман за възстановяването на манастира. Обновлението започнало през 1841 г. и приключило 1845 г. Средства за възстановяването са събирани от местни хора, като самият дядо Спас продавал собствен добитък заради начинанието. Когато всичко било готово, дядо Спас станал първи игумен и заживял в манастира. През пролетта на 1848 г., обаче, дядо Спас е бил убит от турци, изпратени от местен паша, Осман, който бил заграбил в миналото манастирски земи и се опасявал, че ще му бъдат отнети с възраждането на манастира. Въпреки гибелта на дядо Спас, манастирът продължава да съществува до национализацията след завземането на властта от комунистите през 1944 г.
Манастирът дава подслон и добър прием на Дончо войвода с четата си. Има предположения, че в манастира е идвал Апостолът – Васил Левски. Знае се, че тук е творил отец Генадий Ихтимански, както и местни дейци от Възраждането.
Национализацията лишава манастира от имотите му и стопанството постепенно запада, а религиозните му функции – замират. През 1995 г. в манастира се настанява монашеско братство, което напуска манстира през 2000 г. Все пак, през 2000-2001г. Кладнишкото кметство се заема да възражда манастира. Постепенно манастирът възвръща имотите си, богослужението се възстановява, а храмът е отворен ежедневно.
Манастирската обител представлява комплекс от черква, жилищни и стопански сгради. Черквата е малка еднокорабна, едноапсидна сграда, с две конхи, без купол и е построена през 1841 г., а притворът през 1866 г. До западната фасада е долепен портик, изпълняващ ролята на открит притвор.
Ако се съди по архитектурните данни на манастирската църкваи, и ако се приеме, че тя е пресъздала първоначалните данни на средновековния манастир, може да се допусне, че старата църква е била псевдотриконхална, еднокорабна, едноапсидна сграда и е принадлежала към характерните за средновековието църкви от Горнострумските земи.
Черквата е изографисана през 1883 г. Върху оригиналната храмова икона намираща се над входа на храма има подпис на Самоковеца Коста Геров Антикаров, който по това време е даскал в близкото село Попов. По същото време там се строи местната църква “Успение на Пресвета Богородица”, която е била разрушената от атеистичната власт. Над иконостаса й работи Самоковският зограф Никола Образописов. Не е изключено и иконите от иконостаса на Кладнишкия манастир да са негово дело.
Стенописите са характерни със своя примитивизъм и илюстративност. Повечето от стенописите се съпътстват със списъци на дарителите платили за зографията. В живописната украса на храма прави впечатление изображението на Света Троица с три образа, което единственият и уникален пример в България.
Иконостасът е резбован, дооформен с гипс и покрит с варак и зография. Оригиналните икони, почистени и освежени, днес вече са на местата си и радват богомолците с изящното си меко излъчване.
Източник:
https://svetimesta.com
https://bg.wikipedia.org
Легенди
Над светата обител се намират руините на стара крепост, която по времето на Втората българска държава включвала земите на манастира и била владяна от местен болярин. Крепостта била разположена на върха, известен като “Градището”. В периода на османското нашествие по българските земи около 1382 г., турските войски успели да превземат тази крепост. При нападението на крепостта „Градището“ от османците, всички нейни жители били жестоко избити, а сградите и църквите в нея били опожарени.
Според преданията, местният болярин и неговите воини дълго време оказвали съпротива срещу еничарите. Въпреки усилията им, един ден жена, без да бъде забелязана от никого, излязла от долното кале и започнала да се разхожда близо до крепостната порта. Турците я видели, хванали я и я подложили на жестоки мъчения, докато тя не разкрила важни тайни. Сред тях било и мястото, от което войниците на крепостта черпели вода. Турците, които не могли да проникнат в калето поради затворените тайни врати, решили да унищожат водоснабдяването, като счупили водопроводните тръби и отбили водата към коритото на реката. Това оставило защитниците без вода, а мястото на инцидента станало известно като „Еничарски камък“.
Без вода, войниците в крепостта не успели да удържат съпротивата дълго време и предложили да се предадат, като поискали да бъде пощаден животът на жените и децата. Турците приели това предложение. Но когато войниците отворили вратата и се предали, еничарите нарушили уговорката – хванали ги и избили всички до един, заедно с болярина. Тази масова сеч била извършена на отсрещния хълм, който поради трагичните събития бил наречен „Плачи камък” или „Плачи хълм”, защото там загинали мъже, жени и деца, а техният плач се издигнал до небесата.
След клането, крепостта била разрушена, а всички сгради и църкви в нея били изгорени и сринати. Богатите имоти преминали под владение на предводителя на еничарите, а по-късно наследници на тези земи станали Осман паша и брат му Саид паша в София. Местните хора, които пазели спомена за тази трагична история, започнали да посещават мястото, за да се молят. Така разрушените църкви се превърнали в място за поклонение и молитва, а местността „Градище“ станала свещена за жителите.
С течение на времето местните хора поправили двете църкви и продължили да идват там, за да се молят. Постепенно тези църкви били обединени в манастирски комплекс, който се превърнал в място за съхранение на местната вяра и памет за историческите събития.
Източник: https://bg-patriarshia.bg/
Местоположение
Отправи се на патешествие!
